Всеки може да е всеки!
Така се оказва. Използвайки анонимността на някой никнейм, в дебрите на интернет, всеки може да се скрие или да се престори за друг.

Преди няколко години получих страхотен „шамар” в това отношение, при това... от сина ми!

Имах дълга интернет афера, в която бях хлътнала почти до полуда в мъж, който постоянно сменяше профилите, от които ми пишеше в един от сайтовете за запознанства. Получавах различни снимки от него, но нито знаех как изглежда, нито знаех на колко години е в действителност. Бях станала толкова подозрителна вече, че във всеки нов кандидат за среща, който ми пишеше, съзирах характерните „издайнически” щрихи в почерка на моя вечен като че ли и упорит, неизвестен ухажор.

Един ден, синът ми ме помоли да ползва за малко настолния компютър, като ми предложи в това време да пробвам новата му придобивка – един лаптоп. Хич не се изкефих, защото ми беше трудно без мишка, бутоните на клавишите бяха само на латиница и доста се измъчих докато напиша името на сайта а и зор видях докато се логна, за да видя новите съобщения. Мърморех срещу новоизмишльотиние, докато синът ми бодро минаваше покрай мен и сновеше непрекъснато между компютъра и кухнята, с таблички с разни вкусотии за хапване. Пътьом се отбиваше, даваше ми ценни указания кое – как. В един момент, съзрях новопоявилия се кандидат за среща и  не се въздържах и избухнах: „Погледни го! Пак този ми пише, само че с нов профил!”

Синът ми се приближи и седна до мен на дивана. „Къде е, покажи...” Аз посочих профила с очевадните данни – зодията като моята, аватарът – стилен, с картинка изобразяваща зоядията, добре подбран. Датата на раждане - като моята, само годината различна! Словоредът - като моя, мисълта скача задъхана от едно изречение към друго... спирайки се само за кратък отдих на местата, обозначени с многоточие.

„Това е той!” – отсякох аз! „Сигурна съм, познавам го!”

Синът ми кротко се опита да ми обясни, че не мога да съм сигурна. Не, не... познавам стила му на писане, възразявах, това е той!

Синът ми отново ми каза: „Мамо, всеки може да бъде това!”

Но не, аз нямах спирачка! Сигурна бях!

Какво се случи по-нататък ли? Синът ми вдигна рамене, стана, и отиде да си прави корнфлекс, после отиде да си го яде пред компютъра, после му се припи айрян, пътьом дойде при мен и се заливаше от смях докато ме гледаше как не смогвах да отворя засипващите ме едно след друго предложения за срещи, за кафе, за бира, за какво ли не – все отправени в съобщения, с по едно изречение. А аз му четях всичко и се хвалех колко остроумно съм избегнала поканата за пица или вечерята на свещи, с вино. Седеше и ме гледаше, почти ми се радваше... Той - със светнали очи, аз - със блясък в погледа...

Оставаха още 2 неотворени съобщения...

Оставаше едно...

Той седеше и ме гледаше...

Кликнах на последното съобщение и замръзнах!

Недоумявах...

То беше следното:

„Мамо, ти си била голям идиот!”

..........

Погледнах към сина ми с невиждащи очи и чух гласа си да го пита: „Защо този ме нарича „мамо”!”

Синът ми се засмя и каза: „Е, а сети се!”

Стана и отиде да си яде пуканките.


 

Той така се "хвърляше" на всеки нов профил и хукваше на "среща" с...химери!
Поздравявам те!

А героят е истински, за съжаление не знам дори дали не е... жена! Като се замисля, може и това да е! При всяко положение е с отклонения, но тогава не обръщах внимание. Най-хубавото е, че съм свободна и се сложи край на това виртуално преследване!